Спорът като частен случай на аргументацията

Спорът представлява сблъсък на мнения или позиции, по време на който страните дават аргументи в подкрепа на своите убеждения и критикуват възгледите на другата страна, несъвместими с техните.

Спорът е специален случай на аргументацията, нейната най-остра и интензивна форма. Всеки аргумент има предмет или тема, но спорът се характеризира не просто от конкретна тема, а от наличието на несъвместими идеи за един и същ обект, явление и т.н. Спорът предполага противоположни мнения и активно отстояване на всяка от неговите страни по собствена позиция, несъвместима с позицията на другата страна. Ако няма опозиция или сблъсък на мнения, тогава го няма и самият спор, но има някаква друга форма на аргументация.

Когато по време на аргументацията активната страна, излага някаква теза, отношението на другата страна, опонентът към тази теза може да бъде:

• противникът е склонен предварително да подкрепи тази теза и евентуално да я приеме. Задачата на привърженика в този случай не е да убеди противника, като опровергае аргументите му, а да принуди последния по-настойчиво и активно да подкрепи тезата;
• опонентът е неутрален по отношение на предложената теза и няма аргументи нито за, нито против него. Задачата на привърженика е да убеди противника на негова страна, разпръсквайки, ако е необходимо, онези възражения, които могат да възникнат от противника;
• опонентът отхвърля изложената теза, т.е. поддържа антитезата, отричане на тезата. Това може да се направи както чрез привеждане на определени аргументи в подкрепа на своята позиция, така и без никакви аргументи.

Съответно, привърженикът може да изложи тезата си, като я подкрепи с аргументи или не го прави.

Следователно ситуацията на аргументацията може да бъде много разнообразна: от извикване на призиви или на проповеди на поддръжници на издигнатите предложения, до опити за овладяване на инициативата и водене на пълноценен спор. Аргументацията може да бъде насочена към засилване (активиране) на убеждението, ако то вече съществува в противника и в основата си съвпада с позицията на опонента.

Ако опонентът все още няма ясна и отчетлива позиция по отношение на изложената теза, аргументът на привърженика има за цел да събуди убеждението на противника за приемливостта и справедливостта на казаното от привърженика. Ако се опитат да постигнат тази цел, без да дават убедителни аргументи, можем да говорим за директен натиск върху неутралният или колебаещият се опонент. Ако накрая изложената теза е противопоставена на антитезата, тогава целта на аргументацията на опонента е да убеди противника.

Спорът като една от възможните ситуации на аргументация има характерни черти:

• опонентът отговаря на тезата на привърженика с противоположно твърдение, антитеза („сблъсък на мнения“);
• както привърженикът, така и опонентът излагат някои аргументи в подкрепа на своите позиции;
• всеки от оспорващите критикува позицията на противоположната страна.

Ако някой от тези признаци отсъства, няма спор като особен случай на аргументацията.

Понякога всички възможни ситуации на аргументацията се опитват да сведат до спор или да представят последния, поне като парадигма на аргументацията като цяло. Това, разбира се, е неправомерно. Призивите и проповедите нямат нищо общо с противоречията. Ако тезата, подкрепена от аргументи или не, е адресирана към тези, които са неутрални към нея, тогава отново няма причина да се идентифицира тази ситуация със спор. И дори в онези четири случая, когато тезата се среща не с подкрепа или колебание, а с антитезата, само в един случай може да се говори за спор като такъв.

Спор е ситуация, при която противоположното мнение може да бъде опровергано. Знаейки много или дори всичко за споровете, техните основни разновидности и изисквания към тях, можете да нямате никаква представа за призивите и проповедите и да имате много слаба представа за кавга или ерес.