При творческата трансформация на обект често може да се намерят две точки: първата е създаването на нова художествена реалност, втората е намирането на субективно отношение към тази реалност на дадения герой на пиесата.
Например на актьор се дава предмет и му се казва, че това е заредена бомба. Това означава, че той трябва, първо, да превърне за себе си (и съответно за зрителя) безобидното произведение на бутафорното изкуство в истинска бомба („да повярва“ в нея) и, второ, да се отнася към нея както би се отнасял неговия актьор (тъй като отношението на образа към заредена бомба може изобщо да не съвпада с отношението, което самият актьор би изпитал, ако такъв предмет е в ръцете му).
Друг пример. Актьорът, играещ ролята на малък служител в дворец, трябва да отвори вратата, за да влезе в офиса на високо поставено лице. Вратата е тежка и масивна на външен вид. Така я вижда зрителят. Всъщност тя е фалшива, изработена от шперплат, и следователно не може да предизвика физически усещания, свързани с процеса на отваряне на тежка, монументална врата на дворец.
Следователно първото нещо, което актьорът трябва да направи, е да превърне за себе си (а следователно и за зрителя) фалшивата врата в истинска, леката в тежка от скъпо дърво, а не от шперплат.
Нека приемем, че актьорът успешно е решил този проблем и по този начин е накарал зрителя да повярва в истинската реалност на декора. Но има ли актьор с такова отношение към вратата, водеща до високопоставен шеф, която е носил малкият служител от миналия век? Разбира се, че не. Следователно, актьорът е изправен пред втора задача: да се отнася към тази величествена монументална врата, както зададеният му образ.
С други думи, той трябва да превърне обекта (вратата), даден му в този случай, в нещо, способно да събуди у него този благоговеен страх, това благоговейно страхопочитание, което малкият чиновник от миналия век е почувствал преди да влезе в това светилище, и по този начин да се превърне ( за себе си и за зрителя) в лицето, което той трябва да изиграе. (Вижте “Как фантазията и въображението влияят на кариерата на актьора“.)
Усвоявайки отношението на поставения образ, актьорът по този начин става различен, превръща се в образа, даден му в пиесата. Това е съвсем естествено, тъй като същността на всеки човек и следователно на сценичния образ се определя от неговото отношение. Ако познаваме добре връзката на даден човек (с неща, хора, факти, събития), това означава, че познаваме човек във вътрешната му същност. Така че работата по ролята, означава търсене на връзка. Ако актьорът е направил връзката на образа своя връзка, това означава, че той е усвоил вътрешната страна на ролята.